Реймънд Мууди
ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди
ШЕСТА ГЛАВА
ВПЕЧАТЛЕНИЯ
Докато пишех книгата, ясно съзнавах, че целите и намеренията ми лесно могат да бъдат разбрани погрешно. И по-конкретно, бих искал да кажа на хората с научни интереси: напълно съзнавам, че направеното от мен дотук не представлява научен труд. А на моите колеги философи ще заявя настоятелно: не си правя илюзията, че съм „доказал", че има живот след смъртта. Задълбоченото проучване на този въпрос би включвало обсъждането на технически подробности, излизащи извън рамките на книгата ми, затова ще се огранича със следните кратки забележки:
В специализирани области като логиката, правото и науката думите „заключение", „доказателство" и „факт" са технически термини и притежават по-сложен смисъл, отколкото при обичайната им всекидневна употреба. Във всекидневието същите думи се употребяват много произволно. Един поглед върху по-сензационните и популярни списания ще ни покаже, че почти всяка недостоверна история е представена като „доказателство" за някакво невероятно твърдение.
В логиката онова, което може да последва от даден набор от предпоставки, съвсем не е случайно. То е много точно и непоклатимо определено от закони, правила и установената традиция. Когато човек каже, че си е извадил „заключение", той изрично твърди, че всеки, който започва от същите предпоставки, трябва да достигне до същото заключение, стига да не е допуснал логическа
Тези забележки обясняват защо отказвам да направя как-бито и да било „заключения" въз основа на моето проучване и защо твърдя, че не се опитвам да изградя някакво доказателство за древната доктрина за оцеляването след телесна смърт. И все пак аз смятам, че тези разкази за преживявания на прага на смъртта са важни. Бих искал да открия междинен начин за интерпретирането им — начин, който нито отхвърля тези преживявания на основание на това, че не представляват научно или логично доказателство, нито пък ги прави сензационни, позовавайки се на неясни емоционални твърдения, че те „доказват" наличието на живот след смъртта.
В същото време ми се струва напълно възможно настоящата ни неспособност да изградим „доказателство" да не представлява ограничение, наложено от естеството на преживяванията на прага на смъртта. Може би това се дължи на ограничеността на днешните общоприети стилове на научното и логическото мислене. Мо-же би гледната точка на учените и мислителите на бъдещето ще бъде съвсем различна. (Не бива да забравяме, че исторически погледнато, логиката и научната методология не са били фиксирани и статични системи, а развиващи се динамични процеси.)
Ето защо на мен ми остават не заключения, факти или доказателства, а нещо много по-неопределено — чувства, въпроси, аналогии, озадачаващи събития, чакащи обяснение. Всъщност може би е по-подходящо да ме запитате не какви заключения съм извадил въз основа на моето проучване, а no-скоро как то ми се е отразило лично. В отговор бих могъл да ви кажа само едно: има нещо много убедително в това да видиш човек, описващ такова преживяване, което не може лесно да бъде предадено на хартия. Преживяванията на прага на смъртта представляваха съвсем реални събития за тези хора, а общуването ми с тях ги направи реални и за мен.
Но аз съзнавам, че това не е логическо сьображение, а психологическо. Логиката е обществен въпрос, а психологическите съображения не са публични по същия начин. Един и същи набор от обстоятелства може да повлияе на един човек или да го промени по един начин, а на друг човек — по друг начин. Това е въпрос на предразположение и темперамент и нямам желание да намеквам, че собствената ми реакция след проучването трябва да се превърне в начин на мислене за всички останали. Някои биха попитали: „Ако интерпретацията на тези преживявания е нещо толкова крайно субективно, защо да ги изучаваме?". Нищо друго не мога да измисля в отговор, освен да ви посоча отново универсалния човешки интерес към естеството на смъртта. Смятам, че хвърлянето на каквато и да било светлина върху естеството на смъртта е за добро.
Осветляването на темата е необходимо за хора с различни професии и от различни сфери на науката. То е необходимо на лекаря, комуто се налага да се занимава със страховете и надеждите на умиращия пациент, и на свещеника, помагащ на другите да се изправят пред смъртта. Необходимо е и на психолозите и психиатрите, които, за да могат да изнамерят надеждна и ефикасна терапия на емоционалните нарушения, трябва да знаят какво представлява разумът и дали може да съществува отделно от тялото. Ако не може, тогава психологическата терапия ще трябва изцяло да насочи вниманието си към физическите методи — лекарства, електрошокова терапия, мозъчна хирургия и други от този род. От друга страна, ако съществуват индикации, че разумът може да съществува извън тялото и че е нещо отделно сам по себе си, то тогава терапията на психичните заболявания най-после трябва да стане съвсем различна.
Все пак това включва нещо повече от академични и професионални въпроси. То включва дълбоко лични въпроси, защото наученото за смъртта може значително да промени начина, по който живеем живота си. Ако разгледаните от мен преживявания са реални, те биха могли да имат огромни последици Върху онова, което всеки от нас прави с живота си. Защото тогава ще стане ясно, че не можем да разберем напълно този живот, ако не зърнем какво лежи отвъд него.