Реймънд Мууди
ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди
ТРЕТА ГЛАВА
АНАЛОГИИ
Преживяванията през различните етапи на умирането са, най-меко казано, необичайни. Затова удивлението ми нарастваше, когато през годините попадах на множество поразителни аналогии. Такива аналогии се появяват в древни и/или дълбоко езотерични писания от литературата на няколко много различни цивилизации, култури и епохи.
Библията
В нашето общество Библията е най-четената и най-дискутираната книга, занимаваща се въпроси, свързани със същността на духовната страна на човека и с живота след смъртта. Но като цяло Библията разказва твърде малко за събитията, съпътстващи смъртта, или за конкретната природа на отвъдния свят. Това в особено голяма степен се отнася за Стария завет. Според някои изследователи на Библията в Стария завет има само два пасажа, в които недвусмислено се говори за живот след смъртта:
Исаия, 2в:19: Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат. Събудете се и тържествувайте, вие, повалените в прах; защото... земята ще изригне мъртъвците.
Даниила, 12:2: И много от спящите в земния прах ще се събудят: едни — за вечен живот, други — за вечен укор и посрама.
Забележете, че u в двата пасажа има силно внушение, че ще стане съживяване на материалното тяло, а състоянието на физическа смърт отново е сравнено със
съня.
Все пак, както става очевидно от предходната глава, малцина се позовават на определени библейски концепции, когато се опитват да хвърлят светлина върху случилото се с тях или да ми го обяснят. Спомнете си, че един човек описа тъмното заградено място, през което преминал в момента на смъртта, като библейската „долина на сянката на смъртта". Двама души споменават, че Исус казал: „Аз съм светлината на света". Ясно е, че именно (поне отчасти) въз основа на този израз и двамата идентифицират светлината, която са срещнали, с Христос. Единият от тях ми каза: „Въобще не видях някаква личност в тази светлина, но за мен светлината беше Христос — съзнание, единение с всичко, съвършена любов. Смятам, че Христос се е изразил буквално, когато е казал, че той е светлината на света".
Освен това при четене аз лично съм попадал на няколко подобни аналогии, за които никой от моите обекти не е споменавал. Най-интересната се намира в посланията на апостол Павел. Той е участвал в гоненията на християни, докато не му се явило онова прочуто видение и не се покръстил по пътя за Дамаск. Той казва:
Деяния на светите апостоли, 2в:13-25: Посред ден на пътя, царю, видях от небето по-силна от слънчево сияние светлина, която огря мене и вървящите с мене. Всички паднаха на земята и аз чух глас, който ми говореше на еврейски език: „Савле, Савле, що Ме гониш? Мъчно е за теб да риташ против ръжен".
Аз рекох: „Кой си Ти, Господине?". Той отговори: „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си; защото Аз затова ти се явих, за да те
поставя служител и свидетел на онова, що си Видял и каквото ще ти открия..."
Затова, царю Агрипа, аз се не противих на видението небесно... Когато тъй се защищаваше той, фест извика с висок глас „Полудял си, Павле. Многото учение те докарва до лудост".
А той каза: „Не съм луд, достопочтени фесте, но говоря думи на истина и на здрав разум".
Този епизод явно наподобява донякъде срещата със съществото от светлина при преживяванията на прага на смъртта. Първо, съществото притежава индивидуалност, макар че не се вижда материална форма, и от него се излъчва „глас", който задава въпрос и дава наставления. Когато Павел се опитва да каже за това на другите, те му се присмиват и го обявяват за „луд". Но видението променя целия му живот: оттук нататък той става водещият проповедник на християнството като начин на живот, предполагащ любов към ближния.
Разбира се, има и разлики. Павел не е на косъм от смъртта, когато му се явява видението. Интересното е, че той съобщава и че е бил заслепен от светлината и после в продължение на три дни не можел да вижда. Това влиза в противоречие с разказите на онези, които казват, че макар светлината да е била неописуемо бляскава, въобще не ги е заслепявала, нито им е пречела да виждат нещата наоколо.
В следната дискусия за естеството на живота след смъртта Павел казва на онези, които оспорват християнската концепция за отвъдния живот, като питат какво тяло ще имат мъртвите:
Първо послание на св. апостол Павел до корин-тяните, 15:35-52: Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо...
И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно... но Бог му дава тяло, каквото се иска, и на Всяко семе собственото му тяло... Има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг — на земните... Тъй е и Възкресението на мъртвите: сее се в тление — възкръсва в нетление; сее се в безчестие — възкръсва в слава; сее се в немощ — възкръсва в сила; сее се тяло душевно — възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно... Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж в един миг при последната тръба: ще затръби, а мъртвите ще възкръснат нетленни.
Интересното е, че краткото описание, което прави апостол Павел на естеството на „духовното тяло", много добре съответства на разказите на напусналите телата си. Във всички случаи се подчертава нематериалността на духовното тяло — липсата на физическа същност, както и липсата на ограничения. Апостол Павел казва, че докато материалното тяло е слабо и грозно, духовното тяло ще бъде силно и красиво. Това ни напомня за един от разказите за преживявания на прага на смъртта, в който духовното тяло е изглеждало цяло и завършено дори когато физическото тяло е било обезобразено, а и за друг разказ, в който духовното тяло не изглеждало да има определена възраст, т.е. да е подвластно на времето.
Платон
философът Платон, един от най-великите мислители на всички времена, е живял в Атина от 428 г. до 348 г. пр. Хр. Той ни е оставил своите размишления под формата на 22 философски пиеси и диалози, в повечето от които
неговият учител Сократ е главен събеседник, както и малко на брой писма.
Платон силно е вярвал в ползата от разума, логиката и спора при постигането на истината и мъдростта, но само до един етап, защото освен това е бил и велик ясновидец, който внушава, че в крайна сметка истината може да ни се яви единствено при едно почти мистично преживяване на просветление и прозрение. Той приема, че съществуват нива и измерения на реалността извън осезаемия, материалния свят, и вярва, че материалната сфера може да бъде разбрана само като се позоваваме на тези други, „no-висши" нива на реалността. В съответствие с това той се интересувал главно от нематериалния, съзнателния компонент на човека — душата, и виждал физическото тяло само като временен носител на душата. Тогава никак не е учудващо, че той се е интересувал от съдбата на душата след физическата смърт и че няколко от неговите диалози, и особено „Републиката", са посветени на тази тема.
Трудовете на Платон са изпълнени с описания на смъртта, съвсем подобни на онези, които обсъждахме в предишната глава. Например Платон определя смъртта като разделяне на безплътната част на живия човек — душата, от физическата част — тялото. Нещо повече — тази безплътна част от човека е обект на много по-малко ограничения от физическата част. Освен това Платон изрично подчертава, че времето не е елемент от сферите извън физическия, осезаем свят. Другите сфери са вечни и според поразителната фраза на Платон онова, което наричаме време, е само „движещото се нереално отражение на вечността".
В множество пасажи Платон разглежда как душата, която е отделена от тялото си, може да се срещне и да разговаря с мъртвите души на други и че духове водачи я направляват при преминаването от материалния живот към
следващата сфера. Той споменава, че някои очакват след смъртта една лодка да ги вземе и да ги превози през водно пространство до „другия бряг" на тяхното съществуване след смъртта. Във „Федон" и цялостната постановка, и аргументите, и словата внушават идеята, че тялото е затворът на душата и че смъртта съответно представлява бягство или освобождение от този затвор. Както видяхме в първа глава, Платон описва (чрез Сократ) древната представа за смъртта като сън и забравяне, но го прави само за да я отрече накрая и да я преобърне на 180 градуса. Според Платон душата идва във физическото тяло от една по-висша и по-божествена сфера на съществуване. Според него именно раждането представлява сън и забравяне, тъй като душата при раждането си в тялото преминава от едно състояние на велико осъзнаване към по-малко съзнателно ниво и междувременно забравя истините, които е знаела в предишното си състояние извън тялото. Както се подразбира, смъртта е събуждане и спомняне. Платон отбелязва, че душата, която е била отделена от тялото при смъртта, е в състояние да мисли и разсъждава дори по-ясно от преди и по-лесно може да разпознава истинската природа на нещата. Нещо повече — скоро след смъртта тя се изправя пред „съд", където божественото същество представя пред нея всички неща — и лоши, и добри, — които е извършила през живота си, и я кара да застане лице в лице с тях.
Най-поразителната прилика навярно може да се открие в книга X на „Републиката". Там Платон разказва мита за гръцкия войник Ер. Ер заминал, за да участва в битка, в която много гърци били убити, и когато сънародниците му отишли да приберат телата на загиналите, намерили и неговото сред другите. То било положено заедно с тях върху погребалната клада, за да бъде изгорено. След известно време трупът на Ер се сьживил и Ер описал какво е видял по време на своето пътешествие в отвъдно-
то царство. Ер казал, че когато душата му напуснала тялото, той се присъединил към група духове и заедно отишли до място, където имало „отвори" или „проходи", явно водещи от този свят към сферите на отвъдния живот. Тук другите души били спрени и съдени от божествени същества, които с един поглед като на сцена виждали какво е правила душата по време на земния си живот. Но Ер не бил съден. Вместо това съществата му казали, че трябва да се върне и да съобщи на хората от материалния свят какво представлява другият свят. След като видял още много неща, Ер бил изпратен обратно, но казал, че не знае как се е върнал във физическото си тяло. Той просто се събудил и разбрал, че се намира върху погребалната клада.
Важно е да се знае, че според самия Платон описанията на точните подробности от света, в който душата ще отиде след смъртта, са „в най-добрия случай близки до истината". Макар да не се съмнява, че има оцеляване след телесната смърт, той твърди, че опитвайки се да обясним отвъдния живот, докато сме в настоящия физически живот, ние се сблъскваме с две пречки. Първо, нашите души са затворени вьб физически тела и по този начин са ограничени от физическите си сетива в онова, което могат да преживеят и да научат. Зрение, слух, осезание, вкус и мирис — всяко от тези сетива по свой начин може да ни излъже. Очите ни могат да смалят един огромен предмет, ако се намира надалече; можем да чуем погрешно нещо, което са ни казали, и т.н. В резултат на всичко това ние можем да имаме лъжливи представи или мнения за естеството на нещата. Тъй че нашите души не могат да видят самата реалност, докато не се освободят от объркаността и неточността на физическите сетива.
Второ, Платон смята, че човешкият език не може пряко да изрази висшата реалност. Думите no-скоро прикpubam, отколкото дa разкриват вътрешното естество на нещата. Оттук следва, че човешките думи не могат да направят нищо повече, освен да загатнат — по аналогия, чрез митове и по други индиректни начини — за истинското естество на онова, което се намира извън материалната сфера.
Тибетската книга на мъртвите
Тази забележителна творба е била съставена от ученията на мъдреците в праисторически Тибет, събирани в продължение на много векове, и съдържанието й е предавано от уста на уста през поколенията. Накрая то е било записано, изглежда, през VIII век от н.е., но дори тогава книгата е била пазена в тайна.
формата на тази необикновена книга се определя от разнообразните й вътрешно свързани приложения. Първо, мъдреците, които са я написали, са разглеждали умирането като умение — нещо, което може да бъде направено изкусно или пък по неподходящ начин в зависимост от това дали човек притежава необходимите познания, за да го направи добре. Ето защо книгата била четена като част от погребалната церемония, както и на умиращия в последните мигове от живота му. Така тя е била замислена да изпълнява две функции. Първата е била да помогне на умиращия да запази в съзнанието си спомен за естеството на всяко ново чудно явление, което прежибява. Втората е била да помогне на живите около него да мислят позитивно и да не задьржат умиращия на този свят чрез любовта и емоционалната си привързаност, за да може той да влезе в следсмъртните нива в подходящо състояние на духа, освободен от телесните грижи.
За постигането на тези цели книгата съдьржа пространно описание на различните етапи, през които преминава душата след физическата смърт. Аналогията между ранните етапи на смъртта, описани в нея, и разказаното ми от онези, които са били на прага на смъртта, е направо фантастична.
Първо, в тибетското описание разумът, или душата на умиращия, напуска тялото. Известно време след това душата му изпада в „несвяст" и той открива, че се намира в някаква пустота — пустота нематериална, притежаваща свои собствени ограничения, в която неговото съзнание продължава да съществува. Той може да чуе тревожни и дразнещи звуци, описани като бучащи, гърмящи, свирещи като вятъра, и обикновено открива, че е обгърнат от мъгливо, сивкаво озарение.
С изненада установява, че е напуснал физическото си тяло. Той вижда и чува как неговите роднини и приятели оплакват тялото му и го приготвят за погребението, но когато се опитва да им се обади, те нито го чуват, нито го виждат. Все още не осъзнава, че е мъртъв, и се чувства объркан. Пита се дали е мъртъв или не и когато най-накрая разбира, че е мъртъв, се чуди къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Изпитва огромно съжаление, отчаян е от състоянието си. За известно време остава близо до местата, които е познавал през материалния си живот.
Забелязва, че все още се намира в тяло, наречено „блестящо", което явно не е от материална субстанция. Така той може да преминава през скали, стени и дори през планини, без да среща съпротивление. Придвижва се почти мигновенно. Щом поиска да отиде някъде, в миг е там. Мислите и възприятията му са по-малко ограничени; умът му става много бистър, сетивата му изглеждат по-изострени и по-съвършени и по своята природа по-близки до божественото. Ако в материалния си живот е бил сляп, глух или инвалид, с удивление установява, че в неговото „блестящо" тяло всички сетива, как-
mo u възможностите на материалното му тяло, са възстановени и усилени. Може да види други същества с такова тяло и може да се срещне с онова, което наричат „ясната" или „чистата светлина". Тибетците съветват умиращия да се старае да изпитва единствено любов и съчувствие към другите, когато се приближава към тази светлина.
В книгата е описано и чувството на бездънен покой и задоволство, което изпитва умиращият, а също така и нещо като „огледало", отразяващо целия му живот, всичките му дела, добри и лоши, за да могат той и съществата, които го съдят, да ги видят ясно. При това не може да има изопачаване; невъзможно е да излъжеш за живота си.
Накратко, макар че Тибетската книга на мъртвите включва и множество по-късни етапи на смъртта, които никой от моите досегашни обекти не е преживял, съвсем явно е, че има поразителна прилика между разказаното в този древен ръкопис и описанията, които съм слушал от съвременни американци.Емануел Сведенборг
Сведенборг е роден в Стокхолм и е живял от 1в88 г. до 1772 г. Той бил доста прочут по онова време и има значителен принос в различни сфери на естествените науки. Неговите трудове, първоначално ориентирани към анатомията, физиологията и психологията, му донесли признание. Но по-късно той преживял духовен обрат в живота си и започнал да разказва за предполагаемото си общуване с духовни същества от отвъдното.
По-късните му произведения са изпълнени с ярки описания на живота след смъртта. И отново приликата между онова, което е написал за някои от духовните си
преживявания, и разказите на онези, които са били на косъм от смъртта, е невероятна. Например ето как Сведенборг описва състоянието, когато телесните функции дишане и кръвообращение се преустановят:
Човекът не е мъртъв, а само се е отделил от телесната част, която му е била от полза в този свят... Когато човек умре, той само преминава от един свят в друг.*
Сведенборг твърди, че самият той е изпитал първите етапи на смъртта и че е имал преживявания извън тялото си:
Изпаднах в състояние на безчувственост, що се отнася до телесните сетива, и почти в състоянието на умиращ; но вътрешният живот на мисълта си остана цялостен, тъй че аз възприех и запазих в паметта си нещата, които ми се случиха и които се случват на хората, възвърнати към живот... Особено ми беше дадено да разбера... че става издърпване и... изтегляне на... разума, т.е. на душата ми от тялото.
По време на това преживяване той среща същества, които определя като „ангели". Най-накрая те го питат дали е готов да умре:
Ангелите най-напред ме попитаха каква е мисълта ми, дали е като на умиращите, които обикновено мислят за вечния живот; а после казаха, че искат умът ми да задържи тази мисъл.
*Всички цитати от Сбеденборг са взети от „Компендиум на теологичните и духовни трудове на Емануел Сведенборг" (Бостън: „Кросби и Никьлс", 1853 г.), стр. 1в0-197. - Б. а.
Но общуването между Сведенборг u духовете не е от земен, човешки вид. Това е почти директно предаване на мисли. Ето защо няма никаква вьзможност да се появят недоразумения.
Докато духовете разговарят помежду си на универсален език... Всеки човек веднага след смъртта разбира този универсален език... който е подходящ за неговия дух...
Разговорът на ангела или духа с човек е така звучен, както и разговорът на човек с човека; но въпреки това стоящите наоколо не го чуват; причината е в това, че говорът на ангела или духа преминава право в мислите на човека...
Току-що починалият не съзнава, че е мъртъв, защото все още се намира в тяло, наподобяващо физическото му тяло в няколко отношения.
Първоначалното състояние на човека след смъртта е близо до състоянието му в този свят, защото там по подобен начин той е в материалното... Следователно той не знае нищо друго, освен че все още е в този свят... Ето защо, след като са се учудили, че все още са в тяло и имат всичките сетива като в този свят... те изпитват желание да разберат какво е рай и какво е ад.
Но духовното състояние е с по-малко ограничения. Възприятията, мислите и паметта са по-сьвършени, а бремето и пространството вече не са пречка, както е в материалния свят.
Всички способности на духовете... са по-сьвършени, както и техните възприятия, мисли и чувства.
Умиращият може да срещне духовете на други починали, които е познавал приживе. Те идват, за да му помогнат при преминаването в отвъдното.
Духът на човека, наскоро напуснал този свят... е разпознат от неговите приятели и от онези, които е познавал в този свят... след което те му дават указания за състоянието на вечния живот...
Изминалият му живот може да му бъде показан като видение. Той си спомня всяка подробност от него и няма никаква възможност да излъже или да скрие нещо.
Вътрешната памет... е такава, че в нея са вписани всички конкретни неща... които човек е мислил, говорил и извършил... от най-ранното му детство до дълбока старост. Когато преминава в другия живот, човек носи със себе си всички тези неща и впоследствие трябва изцяло да си ги спомни... Всичко, което е казал и направил... е представено пред ангелите в ясна като ден светлина... и... на света няма нищо, което да е толкова добре скрито, че да не се разкрие след смъртта... като че ли видяно като изображение, когато духът се представя в небесната светлина.
Сведенборг описва и „светлината на Бога", която изпълва отвъдното — светлина с неописуема яркост, която самият той е зърнал; светлината на истината и разбирането.
Ето че в произведенията на Сведенборг, както по-рано в Библията, трудовете на Платон и Тибетската книга на мъртвите, откриваме поразителни аналогии със съвременните описания на преживявания на прага на смъртта. Но естествено възниква Въпросът дали тези съответствия са чак толкова учудващи. Например някои могат да предположат, че авторите на различните произведения взаимно са си влияли. Подобно твърдение може и да е вярно за част от случаите, но в други не е така. Платон признава, че отчасти е взел някои свои прозрения от религиозния мистицизъм на Изтока, тъй че вероятно е бил повлиян от традицията, създадена от Тибетската книга на мъртвите. Идеите на гръцката философия на свой ред са оказали влияние Върху авторите на Новия завет и затова може да се спори дали дискусията на an. Павел за духовното тяло не се корени отчасти в трудовете на Платон.
От друга страна, в повечето случаи не е лесно да се установи дали е имало такова влияние. Всеки автор като че ли внася няколко интересни детайла, които се срещат и в моите интервюта, но които не може да е заимствал от по-ранни източници. Сведенборг е чел Библията и е бил запознат с Платон. Обаче той няколко пъти споменава, че току-що починалият известно време може и да не съзнава, че е мъртъв. Този факт се появява отново и отново в разказите на хората, били много близко до смъртта, но очевидно не се среща нито в Библията, нито у Платон. Но на него се набляга много в Тибетската книга на мъртвите — произведение, което Сведенборг положително не е имал възможност да прочете. Всъщност до 1927 г. тя изобщо не е била преведена.
Възможно ли е разказите за преживявания на прага на смъртта, които аз съм събрал, да са били повлияни от обсъжданите no-горе произведения? Всички, с които съм разговарял, познаваха до известна степен Библията, а два-ма-трима знаеха нещо и за идеите на Платон. От друга страна, никой не знаеше за съществуването на езотерични произведения като тези на Сведенборг или Тибетската книга на мъртвите. Но множество подробности, липсващи в Библията или у Платон, постоянно се появяват
в събраните от мен разкази и те съответстват точно на явленията и събитията, споменати в по-необичайните източници.
Трябва да се признае, че съществуването на аналогии и съвпадения между писанията на древни мислители и разказите на съвременни американци, оцелели, след като са били на косъм от смъртта, си остава един поразителен и определено необясним факт. Как е възможно, бихме могли да се запитаме с основание, ученията на тибетските мъдреци, теологията и виденията на апостол Павел, странните прозрения и митове на Платон и духовните разкрития на Сведенборг така добре да съвпадат — както помежду си, така и с разказите на наши съвременници, били възможно най-близко до смъртта?