Реймънд Мууди
ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА
Реймънд Мууди
ВТОРА ГЛАВА
ПРЕЖИВЯВАНЕТО НА СМЪРТТА
Въпреки че обстоятелствата около близките срещи със смъртта и хората, които са ги преживели, са изключително разнообразни, истината е, че между разказите за самите преживявания съществува шокираща прилика. Всъщност приликите са толкова големи, че човек лесно може да извлече от тях около 15 отделни елемента, които се повтарят отново и отново в многобройните разкази, събрани от мен. Въз основа на това подобие в характеристиките ще ви представя кратко, теоретически „идеално", или „пълно", преживяване, съдьржащо всички общи елементи по реда, по който се появяват обикновено.
Човек умира и когато достига до точката на най-голямо физическо страдание, чува как лекарят го обявява за мъртъв. Започва да чува някакъв неприятен шум, силно звънене или бръмчене и в същото бреме усеща, че се движи много бързо през дълъг, тъмен тунел. След това изведнъж открива, че се намира извън собственото си физическо тяло, а все още е в близкото си физическо обкръжение, и вижда собственото си тяло от разстояние, все едно че е зрител. От тази необичайна позиция той наблюдава как се опитват да го съживят и преживява емоционален катаклизъм.
След известно време се овладява и свиква повече със странното си положение. Забелязва, че все още притежава „тяло", но от съвсем различно естество, с много различни възможности в сравнение с физическото тяло, което е напуснал. Скоро започват да се случват и
други неща. Духовете на роднини и приятели, които Вече са умрели, идват да го посрещнат и да му помогнат, а един любящ, сърдечен дух, какъвто никога по-рано не е Виждал — същество от светлина, — се появява пред него. То безгласно му задава въпрос, за да го накара да направи оценка на живота си, и му помага, като му показва панорамна, моментална възстановка на най-важните събития от живота му. В един момент човекът открива, че се приближава към нещо като бариера или граница, очевидно представляваща предела между земния и следващия живот. Обаче разбира, че трябва да се върне обратно на Земята, че още не му е дошло времето да умре. В този момент се съпротивлява, защото вече е погълнат от преживяванията си в отвъдния живот и не иска да се върне. Преизпълнен е със силни чувства на радост, любов и покой. Но въпреки желанието си някак отново се свързва с физическото си тяло и оживява.
По-късно се опитва да разкаже на другите, но се оказва трудно. Първо, не може да намери човешки думи, подходящи да опишат тези неземни епизоди. Освен това открива, че другите се отнасят с насмешка, и престава да им разказва. Въпреки това преживяното оказва огромно влияние върху целия му живот и особено върху възгледите му за смъртта и нейната връзка с живота.
Важно е да се има предвид, че горният разказ няма за цел да представи личните преживявания на когото и да било, а no-скоро е модел, композиция от общите елементи, откривани в безброй много истории. Аз го вмъквам тук, за да ви дам предварителна обща представа за това какво може да изпита човек, когато умира. Понеже то no-скоро е абстракция, отколкото реален разказ, в настоящата глава ще разгледаме подробно всички общи елементи, като ще би дам много примери.
Но по-напред трябва да изложим няколко факта, за да поставим останалата част от моята експозиция на преживяването „смърт" в подходящата рамка:
1. Въпреки поразителните прилики между различните разкази, няма два напълно идентични (макар че между няколко от тях съществува забележителна и почти пълна прилика).
2. Не съм открил нито един човек, който да включи в разказа си всеки отделен компонент от цялото сложно преживяване По-голямата част от хората съобщават за повечето от тези компоненти (8 или повече от около всичко 15-те), а неколцина съобщават до 12.
3. Нито един елемент от сложното преживяване, за което всеки отделен човек ми е разказал, не се появява във всички разкази. Все пак няколко от елементите могат да се нарекат почти универсални.
4. Нито един от компонентите на моя абстрактен модел не се появява само в един разказ. Всеки елемент се появява в множество отделни истории.
5. Редът, по който умиращ човек преминава през различните етапи, накратко очертани no-горе, може да се различава от дадения в моя „теоретичен модел". Например различни хора съобщават, че са видели „съществото от светлина" преди или в момента, когато напускат физическото си тяло, а не както е в „модела" — известно време след това. И все пак редът, по който отделните етапи следват в „модела", е типичен и големите отклонения от него са необичайни.
6. До каква степен умиращият човек навлиза в хипотетично пълните преживявания като че ли зависи от това дали той е преживял истинска клинична смърт u ако е така, колко дълго е бил в това състояние. Като цяло хората, които са били „мъртви", сякаш имат no-ярки и пълни преживявания в сравнение с онези, които са били близко до смъртта; онези, които са били „мъртви" по-дълго време, навлизат по-надълбоко в преживяването от онези, които са били „мъртви" за по-кратко бреме.
7. Разговарял съм с няколко души, които са били обявени за мъртви, Върнати към живот и не разказват нито един от общите елементи. Всъщност те твърдят, че въобще не си спомнят нищо за своята „смърт". Интересното е, че съм разговарял и с други, които повече от един път са били обявени за клинично мъртви с промеждутък от няколко години и твърдят, че в единия от случаите не са преживели нищо, а при другия са имали доста свързани преживявания.
8. Трябва да подчертая, че пиша главно за разкази, съобщения или описания, представени ми устно от други хора по време на интервю. Когато отбелязвам, че даден елемент от абстрактното, „пълно" преживяване липсва в даден разказ, не искам непременно да кажа, че човекът не го е преживял. Искам само да кажа, че той не ми е споменал за него или че този елемент не е очевиден в неговия разказ. Имайки предвид тази рамка, нека да разгледаме някои от общите етапи и случки от преживяванията по време на смърт.Неописуемост
Общоприетата представа за езика зависи от една широка обща практика, в която почти всички участваме. Този факт създава важно затруднение, усложняващо цялата
дискусия, която ни предстои. Събитията, които хората преживяват на крачка от смъртта, са извън общата ни практика, тъй че с основание можем да очакваме да имат някои лингвистични затруднения при предаването на случилото се. Всъщност е точно така. Хората, изпитали тези преживявания, винаги твърдят, че те са неописуеми, т.е. „неизразими".
Мнозина правят забележки от рода на „Просто нямам думи да изразя онова, което се опитвам да ви кажа" или „Прилагателните и суперлативите не са достатъчни да се опише". Една жена ми обясни много кратко и ясно:
Ето че за мен е истински проблем да ви разкажа, защото всички думи, които знам, са триизмерни. Докато преживявах това, си мислех: „Е, когато учехме геометрия, винаги ни казваха, че съществуват само три измерения, и аз винаги просто приемах това. Но те грешат. Има повече измерения". И, разбира се, нашият свят — онзи, в който живеем сега — е триизмерен, но другият определено не е такъв. И затова ми е толкова трудно да ви разкажа това. Трябва да ви го опиша с думи, които са триизмерни. Това е най-многото, което мога да направя, но то всъщност не е достатъчно. Аз наистина не мога да ви дам пълната картина.
Чуване на новината
Множество хора разказват как са чули лекарите им или други присъстващи да ги обявят за мъртви. Една жена ми разказа следното:
Бях в болницата, но те не знаеха какво ми има. Така че доктор Джеймс, моят лекар, ме изпрати на долния етаж при рентгенолога за снимка на черния дроб, за да се разбере какво ми е. Най-напред ми направиха
mecm c лекарството, което щяха да ми инжектират, тъй като имах алергия към много лекарства. Нямаше реакция и те продължиха с изследването. Но щом го сложиха този път, аз изгубих съзнание. Чух как рентгенологът отиде до телефона и съвсем ясно чух как набра номер. И го чух да казва: „Д-р Джеймс, убих вашата пациентка мисис Мартин". А аз знаех, че не съм мъртва. Исках да им го кажа или да се помръдна, но не можех. Когато се опитваха да ме съживят, чувах колко инжекции с нещо си трябва да ми сложат, но не усещах как забиват иглите. Нищичко не усещах, когато ме докосваха.
При друг случай жена със сърдечно заболяване получила сърдечен пристъп, при което едва не загубила живота си. Тя разказва:
Изведнъж ме сграбчи остра, задушаваща болка в гърдите, сякаш желязна скоба бе стиснала средата на гръдния ми кош и го стягаше. Съпругът ми и един наш приятел чуха, че падам, и притичаха да ми помогнат. Попаднах в дълбока тъмнина и в нея чух гласа на съпруга ми, който сякаш идваше от много далече: „Този път това е краят!". И аз си помислих: „Да, това е краят".
Млад мъж, който бил смятан за мъртъв след автомобилна катастрофа, разказва:
Чух една жена, която беше там, да пита: „Мъртъв ли е?", а някой й отвърна: „Да, мъртъв е".
Разказите от този род съвпадат в доста голяма степен с онова, което лекари и други присъстващи твърдят. Един лекар ми разказа следното:
Сърцето на пациентката спря точно когато друг хирург и аз се готвехме да я оперираме. Бях точно до нея и видях как зениците й се разшириха. Известно време се опитвахме да я Върнем към живота, но безуспешно, ето защо си помислих, че е свършила. Казах на лекаря, който работеше с мен: „Хайде да опитаме още един път и след това ще се откажем". Този път успяхме да Възстановим сърдечната дейност и тя дойде на себе си. По-късно я попитах какво си спомня за своята „смърт". Тя ми отвърна, че не си спомня много, освен че ме е чула да казвам: „Хайде да опитаме още един път и след това ще се откажем".Усещане за мир и покой
Много хора описват изключително приятни чувства по време на първите етапи от своите преживявания. След тежко нараняване в главата един мъж не давал никакви признаци на живот. Ето какво разказва:
При удара усетих внезапна силна болка, но след това цялата болка изчезна. Имах чувството, че плувам в тъмно пространство. Денят беше много студен, но докато бях в онзи мрак, ми беше топло и невероятно комфортно... Спомням си, че си помислих: „Трябва да съм мъртъв".
Една жена, която е била върната към живот след спиране на сърцето, отбелязва:
Започнах да изпитвам най-прекрасни чувства. Не усещах нищо друго освен покой, облекчение, лекота... просто спокойствие. Чувствах, че всичките ми неприятности са изчезнали, и си мислех: „О, колко е тихо и спокойно и нищо не ме боли!".
Един мъж разказва:
Изпитвах само хубаво, огромно чувство на самота и покой... Беше толкова красиво и в душата ми цареше мир.
Мъж, който „умрял" след тежко раняване във Виетнам, казва, че след като го улучили, почувствал следното:
Огромно облекчение. Нямаше болка и никога не се бях чувствал толкова свободен. Беше ми леко и всичко беше хубаво.Шумът
В много случаи се съобщава за най-разнообразни и необичайни слухови усещания, които се появяват, когато човек умира или е близко до смъртта. Понякога те са изключително неприятни. Един човек, който „умрял" за двайсет минути по време на коремна операция, описва „наистина ужасен бръмчащ звук, който звучеше в главата ми. Накара ме да изпитам много неприятни чувства... Никога няма да забравя този звук". Една жена разказва как, след като изгубила съзнание, чула „силно звънене. Може да се опише като бръмчене. Сякаш бях попаднала в нещо като водовъртеж". Чувал съм също да описват това неприятно усещане като силно щракване, бучене, трясък и като „свистящ звук, подобно на вятъра".
В други случаи звуковите ефекти имат по-приятна музикална форма. Например мъж, който бил обявен за мъртъв при пристигането му в болницата, разказва за преживяването на смъртта:
Чувах нещо като звънене на звънчета, някъде в далечината, сякаш носени от вятъра. Звучаха като японските звънчета... Понякога чувах единствено този звук.
Вследствие на нарушена съсирваемост на кръвта, ва, че в мига, когато припаднала, започнала да чу каква величествена, наистина прекрасна музика".Тъмният тунел
Много често едновременно с появяването на звука хората изпитват усещането, че се носят много бързо през някакво тъмно пространство. Те използват множество думи, за да опишат това пространство. Чувал съм да го описват като пещера, кладенец, улей, оградено място, тунел, фуния, вакуум, празнота, канал, долина, цилиндър. Макар че употребяват различна терминология, идеята е една и съща. Нека да разгледаме два случая, при които „тунелът" явно се откроява.
Това се случи с мен, когато бях малко момче... на 9 години. Беше преди 27 години, но случката се оказа толкова поразяваща, че не можах да я забравя. Един следобед ми стана много зле и набързо ме закараха в близката болница. Когато пристигнах, решиха, че ще се на-ложи да ме приспят, но не знаех защо, тъй като бях твърде малък. По онова време за тази цел използваха етер. Дадоха ми етер, като сложиха на носа ми напоена с него кърпа, и в този момент, както ми казаха по-късно, сърцето ми спряло да бие. Тогава не знаех какво точно се случва с мене, но все пак, когато това стана, имах едно преживяване. Е, първото, което се случи — ще го разкажа точно по начина, по който го почувствах, — беше, че чух един такъв звънтящ звук — дрънннннннн-дрънннннннн-дрънннннннн, много ритмичен. А после вече се движех през това — ще ви се стори откачено, — през това продълговато тъмно място. Приличаше на канал или нещо такова. Не мога да ви го
опиша. Аз се движех, като през цялото време пулсирах в такт с този звук, с този дрънчащ звук.
Друг източник твърди:
Разбих много силна алергична реакция към местна упойка и престанах да дишам — имах спиране на дишането. Първото, което се случи — стана наистина бързо, — беше, че преминах през този тъмен, черен вакуум с огромна скорост. Предполагам, че може да се сравни с тунел. Все едно пътувах с влакче на ужасите в увеселителен парк, като преминавах през тунела с невероятна скорост.
По време на тежко боледуване един човек бил толкова близо до смъртта, че зениците му се разширили и тялото му започнало да изстива. Той разказва:
Бях в някаква напълно черна, тъмна пустота. Много е трудно да се обясни, но имах чувството, че се движа във вакуум, през тъмнината. И.все пак бях в пълно съзнание. Сякаш се намираш в цилиндър, в който няма въздух. Това беше усещането за чистилището, все едно си наполовина тук и наполовина — някъде другаде.
Един човек, който „умирал" няколко пъти след получаване на тежки изгаряния и рани от падане, казва:
Бях в състояние на шок в продължение на около седмица и през това време внезапно се плъзнах в онази черна празнота. Струва ми се, че стоях там дълго време, плувах и падах през пространството... Толкова бях обсебен от тази празнота, че не мислех за нищо друго.
Преди такива преживявания, които имал в детските си години, един човек се страхувал от тъмното. Но когато сърцето му спряло да бие поради вътрешни наранявания, получени при катастрофа с мотоциклет, се случило друго:
Имах чувството, че се движа през дълбока и много тъмна долина. Тъмнината беше толкова дълбока и непроницаема, че не можех да видя абсолютно нищо, но това бе най-прекрасното и безгрижно преживяване, което можете да си представите.
В друг случай жена, която получила перитонит, разказва:
Моят лекар вече беше извикал брат ми и сестра ми, за да ме видят за последен път. Медицинската сестра ми сложи инжекция, за да ми помогне да умра по-леко. Нещата около мен в болницата започнаха да се отдалечават все повече и повече. Докато се губеха, аз навлязох с главата напред в някакъв тесен и много, много тъмен проход, който сякаш ми беше точно по мярка. Започнах да се плъзгам надолу, надолу, надолу.
жена, била близко до смъртта след пътна катастрофа, прави сравнение с телевизионно шоу:
Изпитвах чувството на пълен покой и тишина, не се страхувах и открих, че се намирам в тунел — тунел от концентрични кръгове. Скоро след това гледах телевизионно предаване, наречено „Тунелът на времето", в което хората се връщат назад във времето през спираловиден тунел. Е, това е най-точното сравнение, за което се сещам.
Друг човек, който е бил много близко до смъртта, прави малко по-различно сравнение, свързано с религиозното му възпитание:
Изведнъж попаднах в много тъмна, много дълбока долина. Сякаш имаше пътека, почти път, през долината
u аз вървях надолу no пътеката... По-късно, след като оздравях, си помислих: „Е, сега знам какво означава „долината на сянката на смъртта" от Библията, защото съм бил там".Извън тялото
Това, че повечето от нас през повечето време се идентифицират с физическото си тяло, е тривиална истина. Ние, разбира се, признаваме, че имаме и „разум". Но за мнозинството „разумът" изглежда далеч по-ефимерен от тялото. В края на краищата „разумът" може да не е нищо повече от ефекта на електрическата и химическата активност в мозъка, който е част от физическото тяло. За повечето хора е невъзможно дори да си представят какво е да съществуващ по някакъв друг начин, освен във физическото тяло, с което са свикнали.
Що се отнася до това гледище, преди тези преживявания хората, които интервюирах, не са се различавали като група от повечето хора. Ето защо след бързото си преминаване през тъмния тунел умиращият често преживява невероятна изненада. Защото на този етап той може да открие, че гледа физическото си тяло от някаква точка извън него, сякаш е „зрител" или „трети човек в стаята" или наблюдава фигури и събития „в пиеса на сцената" или „на кино". Нека разгледаме откъси от някои разкази, в които са описани необикновени епизоди извън тялото.
Бях на 17 години и двамата с брат ми работехме в увеселителен парк. Един следобед решихме да отидем да плуваме и неколцина от останалите младежи също дойдоха с нас. Някой каза: „Хайде да преплуваме езерото". Бях го правил безброй пъти, но в този ден по някаква причина потънах почти в средата му... Ту изскачах над водата, ту потъвах и изведнъж ми се стори, че се намирам далеч от тялото си, далеч от всички — съвсем сам в пространството. Макар че стоях стабилно, на едно и също ниво, виждах тялото си да подскача във водата на разстояние три-четири стъпки. Виждax тялото си отзад и малко отдясно. Все още чувствах, че имам цялостна телесна форма, дори докато се намирах извън тялото си. Изпитвах някакво въздушно чувство, което е почти неописуемо. Чувствах се като перце.
Една жена си спомня:
Преди около година ме приеха в болницата със сърдечно заболяване и на следващата сутрин, както си лежах в болничното легло, усетих страшна болка в гърдите. Натиснах бутона до леглото, за да извикам сестрите; те дойдоха и започнаха да се грижат за мен. Беше ми много неудобно да лежа по гръб и затова се обърнах, в този миг престанах да дишам, а сърцето ми спря да бие. Точно тогава чух сестрите да викат. Усетих как излизам от тялото си и се плъзгам надолу между чаршафите и ръба на леглото... на практика сякаш преминах през ръба на леглото и слязох долу на пода. После започнах бавно да се издигам нагоре. Докато отивах нагоре, видях още сестри да влизат тичешком в стаята — трябва да бяха около десетина. Случи се така, че моят лекар точно тогава беше на визитация в болницата, те го извикаха и го видях да идва. Помислих си: „Какво ли прави тук?". Издигнах се нагоре покрай лампата на табана — видях я отстрани, и то много ясно, — а после спрях да се издигам и застанах точно под тавана, гледайки надолу. Почти имах чувството, че съм парче хартия, което някой е духнал към тавана.
Отгоре гледах как ме съживяват! Тялото ми лежеше пред очите ми, проснато върху леглото, и всички го бяха наобиколили. Чух една сестра да казва: „О, божичко! Тя е мъртва!", а друга се беше навела над мен и ми правеше дишане „уста в уста". Докато тя правеше това, аз гледах типа и. Никога няма да забравя как изглеждаше косата й, беше късо подстригана. Точно тогава видях, че вкараха онази машина на колела и допряха електродите до гърдите ми. При това видях как цялото ми тяло подскочи нагоре в леглото и усетих как всяка костица в тялото ми изскърца и подскочи. Това беше най-ужасното преживяване!
Докато гледах как те долу разтърсват с електрошокове тялото ми и разтриват ръцете и краката ми, си мислех: „Защо си дават толкова труд? Аз съм добре сега".
Една млада жена твърди:
Беше преди около две години и аз току-що бях навършила 19. Карах един мой приятел с колата си до дома му и когато стигнах до онова кръстовище в центъра на града, спрях и се огледах и в двете посоки, но нищичко не се виждаше да идва. Навлязох в кръстовището и тогава чух как приятелят ми изпищя с всички сили. Обърнах се и видях ослепителна светлина — фаровете на кола, която се носеше към нас. Чух ужасен звук — едната страна на колата хлътна — и в един миг сякаш преминах през някакъв мрак, през някакво затворено място. Стана много бързо. След това аз някак плувах на около пет стъпки над улицата — бих казала, на около пет метра от колата, и чух как заглъхва звукът от сблъсъка. Видях да тичат хора и да се струпват около колата, явно шокирани. Виждах собственото си тяло сред останките на колата, между
всичките тези хора, които се опитваха да го измъкнат. Краката ми бяха целите изкривени и мястото беше изцапано с кръв.
Можем да си представим какви необичайни мисли преминават през главите на хората и какви необичайни чувства изпитват, когато попаднат в такова опасно положение. Дори в този момент мнозина считат мисълта, че се намират извън тялото си, за толкова невероятна, че понятията им са съвсем объркани и за известно време не свързват преживяването си със смъртта. Те се чудят какво им се случва, защо изведнъж могат да видят себе си от разстояние, сякаш са зрители.
Емоционалните реакции при това странно състояние са най-разнообразни. Повечето хора съобщават, че отначало изпитвали отчаяно желание да се върнат в тялото си, но нямали ни най-малка представа как да го направят. Други си припомнят, че много се уплашили, почти изпаднали в паника. Все пак някои съобщават за по-положителни реакции, както е в този разказ:
Разболях се много тежко и лекарят ме прати в болницата. В онази сутрин ме обгърна плътна сива мъгла и аз напуснах тялото си. Докато напусках тялото си, имах усещането, че летя; обърнах се назад, видях себе си долу на леглото и не изпитах никакъв страх. Беше тихо — много спокойно и безметежно. Не бях ни най-малко разстроен или уплашен. Това беше усещане за покой, нещо, от което не се страхувах. Почувствах, че може би умирам; почувствах, че ако не се върна в тялото си, ще умра, ще си отида.
Поразително разнообразно отношение проявяват различните пациенти към телата си, които напускат. Нещо обичайно е човек да съобщи за чувство на загриженост за своето тяло. Млада жена, която учела в учили-ще за медицински сестри по бреме на преживяването, изразява разбираем страх:
Това е някак странно, знам, но в училището за сестри се опитваха да ни втълпят, че трябва да дарим телата си на науката. Е, през цялото това бреме, докато наблюдавах как се опитват да възстановят дишането ми, си мислех: „Не искам те да използват това тяло като кадавър*".
Чувал съм други двама души да разказват, че проявили същата загриженост, когато се оказали извън тялото си. Интересното е, че и двамата са упражнявали медицинската професия — те са лекар и сестра.
При друг случай тази загриженост приела формата на съжаление. Сърцето на един човек спряло след падане, при което тялото му било жестоко обезобразено, и той си спомня:
Сега знам, че лежах на леглото — но всъщност не можех да видя леглото и лекаря, който се грижеше за мен. Не можех да разбера какво става, но гледах собственото си тяло, което лежеше на леглото. И наистина се почувствах ужасно, когато видях тялото си и разбрах как ужасно е разплескано.
Няколко души ми разказаха за появилото се чувство, че собственото им тяло е чуждо, както е в този поразителен пасаж:
аз наистина не съзнавах, че изглеждам така! Нали разбирате, свикнал съм да виждам себе си само на
*Труп (мед.). - Б. р.
снимка или отпред в огледалото, а и в двата случая образът изглежда плосък. Но изведнъж аз (или моето тяло) бях там и можех да се видя. Определено можех да видя тялото си — цялото, от около пет стъпки разстояние. Трябваха ми няколко мига, за да разпозная себе си.
В един от разказите това чувство за непознатост приема доста крайна и комична форма. Един лекар разказва как по време на клиничната си смърт се намирал до леглото и гледал собствения си труп, който вече бил покрит със сивата бледност на смъртта. Отчаян и объркан, той се мъчел да реши какво да направи. Предпазливо решил просто да се махне, тъй като се почувствал много разтревожен. В детските му години неговият дядо му разправял истории за призраци и колкото и да е парадоксално, „не ми харесваше да стоя близо до това нещо, което ми приличаше на труп — дори това да бях аз!".
И обратното, някои са ми казвали, че не изпитвали никакви определени чувства към телата си. Една жена получила сърдечен удар и била сигурна, че умира. Усещала, че в тъмнината нещо я измъква от тялото й и тя се отдалечава бързо от него. Тя разказва:
Въобще не погледнах назад към тялото си. О, много добре знаех, че то е там и че можех да го видя, ако се обърнех. Но аз ни най-малко не исках да го видя, защото знаех, че съм направила най-доброто в живота си, и вече насочвах вниманието си към другата страна на нещата. Имах чувството, че да погледна назад към моето тяло означава да погледна назад към миналото, а аз бях решена да не правя това.
По същия начин едно момиче, изпитало усещането за излизане от тялото си след тежка катастрофа, при която получило жестоки наранявания, разказва:
Виждах собственото си тяло, цялото размазано в онази кола, сред всичките онези хора, които се бяха събрали наоколо, но разбирате ли, не изпитвах абсолютно никакви чувства към него. Сякаш това беше някакво съвсем друго човешко същество или може би просто предмет... Знаех, че това е моето тяло, но не изпитвах никакви чувства към него.
При цялата неестественост на това безтелесно състояние ситуацията се натрапва така бързо на умиращия, че може да му е необходимо малко време, за да прозре значението на преживяваното. Той може да се намира извън тялото си известно бреме, отчаяно опитвайки се да се ориентира в нещата, които му се случват и които главоломно преминават през съзнанието му, преди да осъзнае, че умира или че дори е мъртъв.
Това осъзнаване може да го порази с огромната си емоционална сила и да породи стряскащи мисли в съзнанието му. Една жена си спомня, че си е помислила: „О, аз съм мъртва! Колко прекрасно!".
Един мъж твърди, че му се мярнала мисълта: „Навярно това хората наричат „смърт". Дори когато осъзнае това, човек може да се почувства стъписан и да откаже да приеме състоянието си. Един човек си спомня, че се сетил за обещаното в Библията: „Дните на нашия живот са седемдесет години"*, и се възмутил, че е преживял „само едва една трета". Млада жена ми описа по много впечатляващ начин чувствата си:
Помислих си, че съм мъртва, и не съжалявах, че съм мъртва, но просто не можех да разбера къде се очаква от мен да отида. Мислите и съзнанието ми бяха също както приживе, но аз просто не можех да разбера всич-
*Псалм 90:10. - Б. пр.
ко това. Непрекъснато си мислех: „Къде да отида? Какво да направя?" и „Боже, аз съм мъртва! Не мога да повярвам!". Защото човек никога не вярва; не мисля, че може да повярва напълно, че ще умре. Това винаги е нещо, което ще се случи на друг, и макар че си го знаем, дълбоко в себе си ние никога не вярваме... Така че аз реших, че просто ще почакам, докато се успокоя и докато отнесат тялото ми, а после ще се опитам да разбера къде да отида.
В един-два от случаите, които съм проучвал, умиращият, чиято душа, разум, съзнание (или както искате го наречете) се освобождава от тялото му, твърди, че след ос-вобождаването си въобще не е усещал да се е намирал в каквото и да било „тяло". Имал чувството, че представлява „чисто" съзнание. Един мъж разказва, че по време на преживяването се е чувствал така, „сякаш мога да виждам всичко наоколо — включително и собственото си тяло, което лежеше на леглото, — без да заемам никакво пространство", тоест все едно е бил един пункт на съзнанието. Неколцина други твърдят, че всъщност не могат да си спомнят дали изобщо са се намирали в някакво „тяло", след като са излезли от физическото си тяло, защото били прекалено погълнати от събитията около тях.
Общо взето, повечето от моите обекти все пак признават, че след освобождаването от физическото си тяло наистина са се намирали в друго тяло. Но те веднага попадат в област, в която е изключително трудно човек да се оправи. Това „ново тяло" е един от двата или трите аспекта на смъртните преживявания, които поради неадекватността на човешкия език ни изправят пред най-големите препятствия. Почти всички, които ми разказваха за това „тяло", на някакъв етап от разговора се объркваха и добавяха: „Не мога да го опиша", или правеха някаква забележка от този род.
И все пак разказите за това „тяло" твърде много си приличат. Макар че различните личности използват различни думи и правят различни аналогии, тези разнообразни начини на изразяване до голяма степен наистина обозначават едно и също нещо. В отделните разкази общите качества и характеристики на новото тяло в значителна степен съвпадат. Ето защо, за да приемем един термин, който да обобщи сравнително добре всичките му свойства и който беше използван от двама-трима от моите обекти, аз оттук нататък ще го наричам „духовното тяло".
Много често умиращите най-напред осъзнават духовните си тела чрез ограниченията. Когато напуснат физическото си тяло, те откриват, че макар отчаяно да им се иска да кажат на другите за случващото се, като че ли никой не ги чува. Това е илюстрирано много добре в историята на жена, чието дишане спряло, откарали я в интензивното отделение и се опитали да я възвърнат към живот:
Виждах как се опитват да ме върнат към живота. Беше наистина странно. Не бях много нависоко, все едно се бях покачила на пиедестал, но не се намирах много високо над тях, може би просто ги гледах отгоре. Опитах се да им говоря, но никой не можеше да ме чуе, никой не искаше да ме слуша.
Освен че другите явно не чуват човека в духовно тяло, той много скоро установява, че те явно не го и виждат. Медицинският персонал, както и другите хора, събрали се около физическото му тяло, могат да гледат право към мястото, където е той в духовното си тяло, без да показват и най-малкия признак, че изобщо са го забелязали. На духовното тяло му липсва плътност; околните предмети като че ли с лекота преминават през не-
го и то не е в състояние да улови нито някой предмет, нито някой човек, когото се опитва да докосне.
Лекарите и сестрите полагаха огромни усилия да възстановят синусовия ми ритъм и да ме върнат към живот, а аз непрекъснато се опитвах да им кажа: „Оставете ме на мира. Искам само да ме оставите на мира. Престанете да се блъскате над мен". Но те не ме чуваха. Затова се опитвах да махна ръцете им, за да престанат да блъскат тялото ми, но нищо не се получаваше. Нищо не постигнах. Беше като... не знам какво ставаше наистина, но аз не можех да помръдна ръцете им. Като че ли докосвах ръцете им и се опитвах да ги преместя... и все пак, когато ги отблъснех, те си оставаха на мястото. Не зная дали ръката ми минаваше през тях, около тях или нещо такова. Не усещах съпротивлението на ръцете им, когато се опитвах да ги отместя.
Или:
От всички страни към мястото на катастрофата се стичаха хора. Виждах ги и се намирах по средата на много тясна уличка. Въпреки това те преминаваха покрай мен и като че ли не ме забелязваха. Просто продължаваха да вървят, вперили погледи право напред. Когато дойдоха съвсем близо до мен, аз се опитах да се отместя, да се махна от пътя им, но те минаха през мен.
Нещо повече — всички неизменно твърдят, че духовното тяло е и безтегловно. Както е описано в някои от откъсите no-горе, повечето забелязват това, когато открият, че плуват високо, под самия таван на стаята или във въздуха. Мнозина го описват като „усещане, че плувам", „чувство за безтегловност", „чувството, че се нося", свързано с новото им тяло.
Обикновено, когато сме във физическото си тяло, ние имаме различни сетива, които ни казват къде се намира тялото ни, къде в пространството са разположени отделните му части в даден момент и дали се движат. В това отношение зрението и чувството за равновесие са Важни, то се знае, но има още едно свързано с тях усещане. Кинестезията е нашето усещане за движение или напрежение в мускулите ни, ставите, сухожилията. Ние обикновено не си даваме сметка за усещанията, идващи чрез кинестетичните ни сетива, защото тези възприятия са притъпени поради честата употреба. Но все пак предполагам, че ако бъдат изключени изведнъж, Веднага ще усетим липсата им. Всъщност доста хора са ми споменавали, че са осъзнавали липсата на физическо усещане за тегло на тялото, за движение и разположение в пространството, докато са били в духовните си тела.
Тези характеристики на духовното тяло, които отначало изглеждат като ограничения, със същия успех могат да бъдат разглеждани като липса на ограничения. Погледнете по този начин: Един човек в духовно тяло е в привилегировано положение по отношение на другите хора наоколо. Той може да ги Вижда и чува, но те не могат нито да го видят, нито да го чуят (много шпиони биха завидели на това). И макар дръжката на вратата сякаш преминава през ръката му, когато я докосне, това всъщност няма никакво значение, защото топ много скоро открива, че може просто да премине npeз вратата. Пътуването, щом веднъж човек му намери цаката, явно става невероятно лесно в това състояние. Материалните предмети не представляват никаква бариера и придвиж-ването от едно място до друго става изключително бързо, почти мигновено.
Нещо повече — макар че на духовното тяло му липсват сетива за хората във физически тела, преживелите това са единодушни, че духовното тяло все пак е нещо,
колкото и да е невъзможно то да се опише. Те са единодушни, че духовното тяло има форма или облик (понякога е сферично или представлява аморфен облак, но може да изглежда точно като физическото тяло) и дори да притежава отделни части (издатини или повърхности, аналогични на ръцете, краката, главата и т.н.). Дори когато се съобщава, че формата му има, общо взето, заоблена конфигурация, то често има граници, горен край и долен край и дори „частите", които току-що споменахме.
Чувал съм да описват това ново „тяло" по най-различни начини, но човек лесно може да забележи, че при Всички случаи се формулира почти една и съща идея. Думите и изразите, които различните обекти употребяват", включват „мъгла", „облак", „подобно на дим", „пара", „прозрачно", „облак от цветове", „въздушно", „енергийна структура" и други, имащи подобни значения.И най-накрая, почти всички отбелязват безвремието на това извънтелесно състояние. Мнозина казват, че макар да се налага да опишат прекарания в духовното тяло интервал с темпорални средства (тъй като човешкият език е темпорален), времето всъщност не е представлявало елемент от преживяването, както е в материалния живот.